Възприемащото око е слабо, а наблюдаващото - силно ♥ Обективното мислене
(A Rishi calling up a Storm Japanese folklore, by John LaFarge)
Упражнявайте се да мислите обективно
„ Не позволявайте на усещането, сега, когато ви осени, да ви изкара от равновесие. Просто му кажете: „ Чакай малко; дано да видя кой си и какво представляваш. Нека да те слага на тестване. “ ~ ЕПИКТЕТ
Изразът: „ Това се случи и е неприятно “ в действителност се състои от две изказвания. Първото – „ това се случи “ – е обективно. Второто – „ това е неприятно “ – е субективно.
Миямото Мусаши – японски самурай от XVI век – печели безчет победи против страховитите си врагове, даже против няколко по едно и също време, и то без никакво оръжие. В „ Ръкопис на петте пръстена “ той акцентира разликата сред наблюдаване и разбиране. Възприемащото око е едва, написа той, а наблюдаващото – мощно.
Мусаши осъзнава, че наблюдаващото око вижда единствено това, което съществува. Възприемащото око вижда повече, в сравнение с има в реалност.
Наблюдаващото око вижда събитията без разпръскване, пресиления и неправилни тълкувания. Възприемащото око вижда „ непреодолими трудности “ или „ огромни спънки “, или даже единствено „ компликации “. То изкарва на сцената личните си проблеми. Първото е полезно; второто – не.
Ако перифразираме Фридрих Ницше, от време на време да си повърхностен – да приемаш нещата от пръв поглед – е най-задълбоченият метод.
Колко казуса в нашия живот наподобяват подбудени от това, че даваме оценка на неща, които не зависят от нас, като че ли това е методът, по който би трябвало да бъдат? Колко постоянно виждаме нещо, което си мислим, че е, или би трябвало да е, вместо това, което е в реалност?
След като се успокоим и овладеем страстите си, можем да виждаме нещата, каквито са в действителност. Можем да го създадем с наблюдаващото си око.
Проблемът е във усещанията. Те ни дават „ информация “, която не ни би трябвало, тъкмо сега, когато е доста по-добре да се съсредоточим върху това, което е директно пред нас: удар с меч, съдбовна договорка, опция да променим живота си или каквото и да е друго.
Нашият скотски мозък се пробва да слее наблюдаване с усещане. Да мисли, възприема и работи с период от милисекунди сред тях.
Мозъкът на елена му споделя да бяга, тъй като е в заплаха. И той хуква. Понякога право пред някоя кола.
Ние можем да сложим под подозрение този подтик. Можем да не му се подчиним. Можем да прекъснем веригата на рефлекса и да проучваме заплахата, преди да действаме.
За това обаче е нужна мощ. Това е мускул, който би трябвало да развиваме. А мускулите се развиват с напъване, повдигане и притискане.
Точно по тази причина Мусаши и множеството бойни изкуства слагат акцента колкото върху физическата подготовка, толкоз и върху тренировката на мозъка. И двете са еднообразно важни – и изискват еднообразно интензивни извършения и процедура.
В писанията на стоиците виждаме упражнение, което бихме могли да назовем „ пренебрежително изложение “. Представителите на това философско течение виждат в презрението средство за показване на нещата в голата им същина, „ съблечени от легендата, която ги обгръща “.
Епиктет споделя на учениците си, когато цитират някой популярен мъдрец, да си го показват по какъв начин прави секс. Забавно е, би трябвало някой път да пробвате този метод към някого, който ви плаши или кара да се чувствате нестабилно. Представете си го ръмжащ, стенещ, муден в интимния си живот – като всеки различен от нас.
Марк Аврелий има вид на това упражнение, в който се пробва да опише привлекателни или скъпи неща с най-циничната им същина: печеното месо е мъртво животно, първокласното вино е залежало, ферментирало грозде. Целта е да забележим нещата каквито са в реалност, без добавки.
Можем да го създадем за всеки и всичко, което ни спъва. Повишението, което значи толкоз доста за вас – какво с в действителност? Критиците и завистниците, които ни унижават да ги сложим на мястото, което заслужават. Много по-добре е да виждаме нещата каквито са в действителност, а не както си ги показва мозъкът ни.
Обективността значи да премахнете „ себе си “ – субективната част – от уравнението. Само помислете какво се случва, когато даваме съвет другиму. Неговият проблем ни е кристално явен, решението е явно. Нещо, което участва, когато се занимаваме със личните си трудности, постоянно липсва, когато слушаме за проблемите на други хора: непотребният багаж. По отношение на другите можем да бъдем справедливи.
Виждаме обстановката с реалното ѝ лице и незабавно започваме да оказваме помощ на приятеля ни да се оправи с нея. Егоистично – и глупаво – резервираме съжалението, възприятието за гонене и недоволствата за личния си живот.
Погледнете обстановката, в която сте изпаднали, и си представете, че не се случва на вас. Представете си, че не с значима, че няма значение. Колко по-лесно ще ви бъде да разберете какво би трябвало да извършите? Колко по-бързо и независимо ще методите към сюжета и другите му разновидности? Така с лекост ще решите казуса, ще го посрещнете умерено.
Помислете за всички способи, по които някой би могъл да се оправи с съответно затруднение. Не, същински се замислете. Дайте си изясненост, не съчувствие – за това ще има премного време по-късно. Това е упражнение и би трябвало да се повтаря. Колкото по-често го вършиме, толкоз по-лесно ще ви бъде. Колкото по-добре се научавате да виждате нещата с същинската им същина, толкоз повече възприемането ще работи във ваша изгода, а не срещу вас.
От: „ Дарът на компликациите “, Райън Холидей, изд. Скайпринт, 2016 година
* A Rishi calling up a Storm Japanese folklore, by John LaFarge; chinaoilpaintinggallery
